На 14 април 1205 г., се състои Битката при Адрианопол, между българска армия, водена от цар Калоян, и кръстоносците от Латинската империя, начело с император Балдуин I. Тя е спечелена от българите след успешна засада.
В битката цар Калоян разгромява рицарите и пленява императора им, който е затворен на върха на една кула в крепостта Царевец. Голяма част от рицари са убити, а император Балдуин по-късно умира в плен.
Много историци – византолози и медиевисти, през годините правят опити синтезирано да изразят значението на победата на българите и куманите над латинската рицарска армия. Тази знаменита българска победа намира широк отглас в средновековните държави и до днешно време не спират научните и професионални коментари на битката при Адрианопол. Значимостта на победата е продиктувана от разбуления мит за непобедимата рицарска армия, която само година преди сражението превзема столицата на Византийската империя – Константинопол. Синтезиран израз на събитията от 14 април 1205 година успешно илюстрират последвалите исторически събития и тяхната значимост. Немския византолог Хайнрих Гелцер се изразява, че „…на този страшен ден (14 април 1205) е приключило франкското господство в Романия“. „Участта на Латинската империя в Константинопол за определено време била изцяло в ръцете на българския цар (Калоян)“, счита Фьодор Успенски.
Победата на българите над смятаната дотогава за непобедима западноевропейска рицарска войска е впечатляващо събитие за тогавашния свят. Вестта за разгрома на рицарите се разнася бързо в цяла Европа. Само една година след нейното създаване на Латинската империя е нанесен тежък удар, който поставя началото на нейния край, който настъпва 56 години по-късно. Балканските земи са спасени от по-нататъшно латинско завладяване. В същото време успехът при Адрианопол води до окончателното укрепване на Второто българско царство, което е главна заслуга на цар Калоян като владетел. България се утвърждава като авторитетна политическа и военна сила в Югоизточна Европа.
