На 29 юли 1014 година в Ключката клисура се разиграва едно от най-драматичните събития в българската история. Това не е просто военен сблъсък – това е повратна точка, която бележи началото на края на Първото българско царство.
В този ден цар Самуил, след години на упорита съпротива срещу Византия, се изправя срещу император Василий II. Българската армия, добре укрепена, брани прохода с храброст и решимост. Но византийските сили успяват да заобиколят българите, нападайки ги в гръб. Внезапният удар и превъзхождащите сили на врага водят до разгром.
Според хрониките на византийския историк Йоан Скилица, след победата си Василий II заповядва ослепяването на 14 000 български воини. Само един от всеки сто е оставен с едно око, за да води останалите обратно при царя си.
Гледката на върволицата от обезобразени и страдащи мъже е толкова ужасяваща, че цар Самуил получава сърдечен удар и умира на 6 октомври същата година.
Трагедията при Ключ остава символ на крайна саможертва и човешка жестокост. Въпреки ужаса и болката, тя се вписва в историята като свидетелство за българската храброст и за цената, която един народ е готов да плати за своята свобода.
Битката не унищожава напълно българската държавност, но дълбоко я разклаща. Последиците са фатални – няколко десетилетия по-късно българските земи попадат под византийско владичество.
Но споменът за Ключ и саможертвата на хиляди войници остава жив – като болка, като урок и като вечен зов за независимост.