На 2 август, преди точно 122 години, българският народ в Македония и Одринско предприема един от най-смелите си опити да се изтръгне от османското робство. В село Смилево, Битолско, прозвучава заповедта за начало на Илинденско-Преображенското въстание – организирано от Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО).
Начело на въстанието застават Дамян Груев, Борис Сарафов и Анастас Лозанчев. Подготовката е дълга, внимателна и въпреки тежките условия – вдъхновена от дълбока вяра в правото на свобода. Призивът към народа е кратък, но ясен:
„Хиляди пъти по-добре смърт, отколкото скотски живот!“
Въстанието обединява 19 582 българи срещу близо 300 000 османски войници. Въпреки липсата на официална намеса от страна на Княжество България, мнозина въстаници са въоръжени с пушки „Манлихер“, а офицери от българската армия се включват в бойните действия, рамо до рамо с четниците.
Въстанието е жестоко потушено. Десетки села са опожарени, хиляди българи – убити, изселени или принудени да търсят убежище в България. Въпреки това, идеята за свободата не умира. На 19 август в Одринско избухва Преображенското въстание – продължение на същия освободителен стремеж.
На историческата фотография: четата на Христо Чернопеев – един от най-ярките символи на съпротивата. Години по-късно той напуска мястото си в Народното събрание, за да се върне отново на бойното поле – избор, който олицетворява духа на епохата.
Илинденско-Преображенското въстание остава сред най-високите върхове в националната ни история. То е повече от бунт – то е завет.